Дълбочинната основа за политическата криза у нас се състои не просто в липсата на гражданско общество, а на социална тъкан от връзки между хората. Става дума за двойната липса на мрежа от свързващи интереси, но и дефицит на човешка заинтересованост към другите.

Проф. Георги Димитров

Пустиня! Точно такова е описанието на нашата страна, получено чрез отговорите на сънародниците ни в Европейското изследване на ценностите. То е достатъчно основание да се вгледаме в детайлите и логиката на картината в цялост, защото нейният цивилизационен характер е повод за много сериозен размисъл.

Изрично искам да подчертая, че следващият по-долу анализ не е просто репортаж от "мястото на събитието" или "преразказ по картинка". Важни са не отделните числови стойности и даже не само структурата на отговорите на съответните въпроси. Ще се придържам към методологическия императив, формулиран отлично от Е. Ериксън, който съм цитирал неведнъж: "Значимостта на даден факт в определена ситуация произтича от значимостта на другите факти, за чиято важност той допринася и от която, поради самото това допринасяне, той черпи допълнителен смисъл".

Българите като цяло ценят единствено семейството си изключително високо – около 86 на сто от отговорилите (само 1 на сто неотговорили). В това отношение те не правят изключение – всички европейци разполагат семейството високо в ценностните си приоритети (преди 9 години средноевропейската стойност е била 84.4, а българската тогава – близо 83 на сто). Не може да не направи впечатление обаче, че най-високата стойност е регистрирана в Исландия (над 94 на сто), където от векове оцеляването на човека е било особено сложен проблем.

Нашите сънародници са дали недвусмислен израз на факта, че практически се интересуват единствено за най-близките си хора –

и за никого другиго.

Графика1 показва как социалната дистанция пряко преминава в социално безразличие.

Особено поразителна е както почти липсващата ни човешка съпричастност към живота на околните (хора от квартала и земляците), така и откровената дезинтересираност към по-отдалечените от нас, най-вече към европейците, за чиято съпричастност към нашите проблеми иначе често апелираме.

Тези резултати са стряскащи, но не могат да ни изненадат, защото не са отделен куриоз, а само пореден елемент в една систематична визия за човешкия свят, разгръщаща се в поредица от спрегнати едно с друго измерения. Силата на корелационната връзка между социална дистанция и социално безразличие говори за наличието на общ модел на светореагиране (Стойността на коефициента на рангова корелация на Спирман е 0,83 - рядко срещана в социалните науки). Българинът гледа към непознатия Друг през призмата на универсално недоверие, детайлите и нюансите на което представя прецизният анализ на проф. П. Бояджиева.

Освен това, силната убеденост, че егоизмът е всеобщо разпространен, е около 6 пъти по-силно представена от убедеността в противоположното. Емпиричните резултати също така не оставят място за съмнения, че за съвременните българи

моралните норми не са особено съществени.

Тук обаче следва да си припомним Веберовото твърдение, че потребността от морални регулативи възниква едва в сложната градска среда, където животът между взаимнозависими непознати изисква етическо рационализиране, за да може да се гради устойчиво стратегия на поведение. Същото, казано наопаки, би означавало, че в свят, който не е достигнал до интензивност на безлична взаимна обвързаност, все още няма простор за разгръщане на морално съзнание и собствено етически регулиран живот.

Данните, с които разполагаме са повече от категорични – българските респонденти са, най-меко казано, морално неангажирани. Прекаленият индивидуализъм намира израз също и в едно подчертано лежерно отношение към всички външни норми на поведение и особено - към писаните публични норми.

От таблицата се вижда, че нетърпимостта към употребата на меките наркотици е съществено по-висока в сравнение с престъпването на нормите на публичния ред, а посегателството над частната собственост е с близо 25 процентни пункта на по-висока неприемливост в сравнение с посегателството на обществените интереси (данъчна некоректност, измама на държавни институции). Накратко, незачитането на другите като хора върви в пакет

с незачитане и на установения публичен ред

на дължимо поведение и принос към общия интерес.

Същата констатация се потвърждава и от други два основни извода:

1. Равнището на (не)участие в доброволни граждански обединения у нас остава на едно и също равнище за изминалото десетилетие (над 97 на сто от съгражданите не участват с доброволен труд във всяка една от 18-те изброени форми на самоорганизация), което е отчетливо по-ниска обществена ангажираност от това в другите европейски страни;
2. У нас е особено голям процентът на хората, които не са включени в никаква форма на гражданска самоорганизация – над 86 на сто, а тези, които участват в работата на повече от една организация са 6 на сто. Тези стойности трябва да се интерпретират в светлината на обстоятелството, че с доброволен труд в подкрепа, например, на уязвими социални групи работят: във Великобритания 13.5 на сто, в Холандия и в Швеция над 9 на сто; за религиозни организации: в Швеция над 25 на сто, в Словакия и Малта – над 13 на сто; за образователни сдружения: в Холандия близо 17 на сто, в Швеция – над 11, в Словения – близо 7, а в Словакия- и в Чехия – близо 6 на сто; на спортни организации съдействат: в Швеция над 17 на сто, в Холандия – над 16, в Дания – над 14, в Словакия и Ирландия само процентен пункт по-малко, във Франция и Австрия – близо 9 на сто. И т.н.

Това означава, че съответните български стойности са близо десетина пъти по-ниски. (У нас няма нито една форма на обществена ангажираност, която да включва повече от 5 на сто от гражданите, а средното равнище на участие измежду четиринадесетте изброени е 1.5 на сто.) Макар в Европа да няма общ "стандарт" за гражданско участие и националните специфики да са твърде големи и с характерни акценти, то в сравнителен план няма място за съмнение, че българите живеят в една

изключително голяма самоизолация;

че те са повече обитатели на свят, а не участници в обществен живот.

Оттук вече следва неизбежното.

Добре известно е, че представителната демокрация е един от основните механизми за саморегулация на модерното общество. В тези общества политиката е призвана на първо място да осигурява връзката между динамиката на икономическите интереси и процеса на вземане на решения. Но очевидно това предполага участниците в модерните политически практики да са титуляри на интереси, които ги свързват в обща мрежа. Няма как да очакваме в национално общество, в което хората не са обвързани помежду си с взаимни интереси, политическият живот да е автентичен съобразно стандартите на представителната демокрация и, още по-малко, да е продуктивен в защитата на публичния интерес и на националното развитие. Недоволството от институциите на публичната власт, а и нарастващото разочарование от българската демокрация, не закъсняват….

Обрисуваната по-горе картина е толкова подробна и така удивително систематична, че не оставя особено голям простор за съмнение в нейната емпирична достоверност: след 20 години преход продължаваме да живеем като сред пустиня. Ползата от вглеждането в детайлите на ситуацията е, че то ни изважда от инерцията (и затворения кръг) на обичайните обяснения за (и обвинения към) нищетата и кризата на българския политически живот през последните години.

Политическите неблагополучия са ясно видими. Те намират израз в

а) низ от политически провали, наказвани периодично от гласоподавателите, както и в
б) криза на самата политическа система (намерила израз в стабилността единствено на партията с откровено етнически електорат и с основен принос към корупцията на висше политическо равнище).

Тези неблагополучия и опасности пред демокрацията у нас обаче имат дълбоки социални корени и не са резултат пряко на политическа неопитност или некомпетентност на конкретни личности. Личните недостатъци или простъпки на политическите фигури само създават илюзорно удобни отговори на повърхностно питане "защо у нас животът е така тежък и внушаващ чувство за безперспективност". Дълбочинната основа за политическата криза е

липсата на реално общество у нас;

липса не просто на "гражданско общество", а на социална тъкан от връзки между хората. Става дума за двойната липса на мрежа от свързващи интереси, но и дефицит на човешка заинтересованост към другите; липса на морални ориентири и на ангажираност в усилията по съвместното ни съществуване – грижи за уязвимите групи, за образованието, за здравето, за околната среда, за културната среда и т.н.

Това е историческо наследство от предходни столетия, върху които десетилетията на социализма само са надградили допълнителен атомизъм на съществуването чрез тоталната зависимост от всемогъщата централизирана държава. Или, по-скоро, тази социалистическа държава е разградила неукрепналата българска социалност, мъчително възниквала в началото на ХХ век.

Безспорно е обаче, че коренът на проблема е действително дълбок. В българския език, за разлика от основните западни езици, има фундаментално етимологическо сродство между "общност" и "общество". В Западна Европа няма нито звуково сходство, нито смислова връзка между "общество" и "общо". Във френския, английския и немския език думата за общество произтича от партньорство, съучастие, съдружие, а не от "общото". Това е фундаментална цивилизационна разлика.

В тази перспектива, най-малкият проблем на съвременното българско общество е, че това, което в Западна Европа е "мнение на критическата публичност", у нас е "обществено мнение". Големият въпрос е именно в това, че съвременният българин няма емпирична достоверност на партньорство и съучастие в личния си всекидневен опит. Затова и

нямаме модерна представа за общество,

за което липсата на "гражданско общество" е само вторичен белег. Няма как да има socium (общество), ако в неговата основа не стои socius (партньор).

Следователно, може да се обобщи, че основна ползва от проведеното социологическо проучване е и разпознаването на същинския проблем, препятстващ ефективното, пълноценно членство на България в ЕС. Преди да започнем да забелязваме и ценим другите около нас като съучастници и партньори, няма как да променим характера на живота си и качеството на политика ни.

Оттук нататък започва цивилизационната работа по изграждане на социализационни практики и реализиращите ги институции (семейна среда, но и училищни норми), от които зависи превръщането на обитателя на територия в социален актьор и партньор. Това означава пренаписване и на учебниците, и на законите, и на Конституцията. Но поне знаем откъде да започнем.