|
Доверието – невидимата ос на обществото
Разочарованието от хода на демократичния процес у нас е съпътствано от ниско доверие в социалните институции. И обратно – намаляването на доверието в социалните институции води до намаляване на удовлетвореността от демократичното развитие на страната. Очерталите се тенденции застрашават нормалното функциониране на обществото ни като цяло. Във всяко общество социалният ред възниква и се поддържа не само благодарение на разнообразните механизми на социален контрол, но и на доверието, което хората изпитват помежду си и към безличните обществени институции. Според големия немски социолог Георг Зимел: "Без общото доверие, което хората имат един в друг, самото общество ще се дезинтегрира…" (Simmel 1990: 178-179). Доверието придобива още по-голямо значение в съвременните общества, характеризиращи се с постоянни и често непредвидими социални промени. Финансовата криза, която преживява светът в края на първото десетилетие на 21-ви век, е своеобразно потвърждение, че доверието към социалните институции е ключов фактор за стабилността на обществената система и своеобразна проекция на удовлетвореността на хората от развитието на обществото и от начина им на живот в него. Доверието е стратегия за справяне с несигурността, случайността и неконтролируемостта в социалната среда. Като стратегия то се основава на положителни (благоприятни) очаквания по отношение на поведението и намеренията на другите хора (виж по-подробно: Luhmann 1979: 10-24; Giddens, 1990: 29-36; Sztompka 1999: 25-6). Доверието, с други думи, се поражда в социалното взаимодействие и е резултат от начина, по който протича това взаимодействие. "Разкъсването" на българската социалност През последното десетилетие у нас се наблюдава по-нататъшно задълбочаване на кризата - както в доверието към социалните институции, така и в междуличностното доверие. Като се има предвид драматичността на прехода от тоталитарно към демократично общество, не е изненада, че в началото на демократичните промени през 1990 г. българските граждани се чувстват несигурни и тревожни и над една трета от тях смятат, че с повечето хора трябва да се внимава. Логично би било очакването с разгръщането на демократичните процеси тази тревожност да бъде преодолявана. Вместо това обаче се очертава противоположният процес. Сравнението между резултатите от трите вълни на Европейското изследване на ценностите – 1990, 1999 и 2008 г. – ясно показва наличието на тенденция към намаляване на доверието на българите към другите хора. През 1990 г. 30,4% от анкетираните смятат, че на повечето хора може да се има доверие; през 1999 г. подобна е позицията на 26,9%, а през 2008 г. само на 17,7% (виж графика 1). Съвременното българско общество е пронизано от междуличностно недоверие, което разкъсва социалната му „тъкан” и по този начин основите на неговата цялост и идентичност.
Графика 1: Смятате ли, че на повечето хора може да се има доверие или трябва много да се внимава с тях? В изследването на европейските ценности през 2008 г. е включен и въпрос, измерващ доколко анкетираните смятат, че повечето хора биха се отнесли почтено с тях, или напротив – биха се опитали да ги измамят. Данните потвърждават направения вече извод за наличието на висока степен на междуличностно недоверие. Те показват още, че значителна част от анкетираните изобщо не вярват в почтеността на другите хора. Средната стойност по 10-степенната скала е под 5 – 4,61, като повече от една четвърт от българите практически не се колебаят в убеждението си, че повечето хора биха ги измамили (виж Графика 2).
Графика 2: Увереност в почтеността на другите хора Картината на "разкъсването" на социалността на българското общество се потвърждава и от данните за динамиката в доверието на българските граждани към социалните институции. Няколко емпирични констатации заслужават специално внимание. Най-напред, това е значимото намаляване на доверието към всички български социални институции (с изключение на църквата), което за повече от половината от институциите достига критични нива (виж Графика 3). Най-осезаемо е намаляването на доверието към основната институция на многопартийната демокрация – парламента. На фона на тази обезпокоителна тенденция изпъква нарастването на доверието към международните институции и особено към Европейския съюз. Очевидно българските граждани, разочаровани от функционирането на националните ни институции, прехвърлят своето доверие върху международните организации с надеждата, че те могат да гарантират развитието на демократичните процеси в нашето общество.
Графика 3: Доверие в социалните институции през 1999 и 2008 г. (средни стойности) Като тревожни следва да бъдат определени и данните, показващи, че е налице значим дял от анкетираните, които декларират, че нямат никакво доверие в социалните институции (виж Графика 4). Все повече българските граждани не просто се съмняват и колебаят в доверието си към основните стълбове на обществения ред, а категорично изразяват недоверието си към тях. "Водещи" в тази негативна класация са политическите институции – политически партии, парламент, правителство. И ако този факт може да бъде видян като отражение на конкретната политическа обстановка в страната и представителството на политическите сили в изпълнителната и законодателните власти, то липсата на каквото и да е доверие сред около 40% от българите в синдикатите, съдебната система и системата на здравеопазване показва, че у нас реално са подкопани основните стълбове на гражданското общество. Данните практически показват, че голяма част от българските граждани поставят под въпрос съществуването на правов и справедлив социален ред в страната.
Графика 4: Недоверие в социалните институции през 2008 г. ( в проценти) В доверието е съсредоточен голям положителен потенциал Доверието е носител на жизнена "енергия" както за отделната личност, така и за обществото като цяло. Хората, които изпитват доверие към другите, не само се чувстват по-щастливи и удовлетворени, но и са по-толерантни към различните от тях. Доверието „зарежда” с позитивна сила като стимулира социалната ангажираност и активност. Затова развитието на българското общество като гражданско общество, в което хората са солидарни и активно отстояват личностните си позиции, означава всъщност създаване на социална среда, излъчваща и формираща доверие. Доверието е "деликатно" и сложно детерминирано социално явление Проявяваното от българите доверие е израз на индивидуалния им успех и на културния капитал, притежаван от тях. Влиянието на тези фактори върху междуличностното доверие и доверието към социалните институции обаче е различно. В първия случай по-високият социален статус и по-високият личностен културен капитал стимулират доверието, докато във втория те корелират с по-ниско доверие към социалните институции. Получените резултати показват също, че средата и начинът, по който протича ранната социализация на индивида, имат значимо влияние върху формирането на неговото отношение към другите хора. Семейна среда, която се изгражда от родители с по-висок културен капитал, благоприятства формирането на позитивна нагласа към другите хора. Същевременно ясно се очертава тенденцията с нарастването на културния капитал на личността да намалява нейното доверие в партийните и в надпартийните държавни институции. Формулирайки тези изводи като опит за обяснение на междуличностното и социалното доверие, не следва да се забравя изключително уместната забележката на Зимел, че "в доверието има нюанси", че то е нещо, което е "едновременно по-малко и повече от знание" (Зимел нарича този елемент "квази-религиозна вяра", Simmel 1990: 179). Може да се каже, че в определени граници доверието винаги остава "неуловимо". В този смисъл доверието е наистина не само незаменимата, но и невидимата ос на обществото. Доверието – синтетичен показател за начина на функциониране на обществото Направените анализи потвърдиха често застъпваната в литературата теза, че нивото на доверие в определено общество може да се разглежда като индикатор за характера на неговото развитие. Доверието произвежда социалност, а недоверието я разяжда. Всяка добре функционираща демокрация поражда доверие и самата тя се основава на доверие – както между хората, така и към социалните институции. В този смисъл, липсата на доверие е показател за криза в развитието на демократичните процеси в обществото. Резултатите в българския случай показват, че удовлетвореността от начина, по който се развива демокрацията у нас, от една страна, и доверието към социалните институции и междуличностното доверие, от друга, са взаимно свързани. Нарастването на неудовлетвореността от начина, по който се развива демокрацията в нашата страна, е пряко свързано с намаляване на степента на междуличностно доверие. Доверие в хората изразяват 28,2% от анкетираните, които са по-скоро доволни от хода на демократичното ни развитие, 19,5% от тези, които не са много доволни и само 12,6% от тези, които са изцяло неудовлетворени от демократичното развитие на страната. Аналогична е взаимовръзката между удовлетвореността от начина, по който се развива демокрацията у нас, и увереността, че повечето хора се държат почтено – колкото по-голяма е неудовлетвореността от демокрацията, толкова по-силно изразено е убеждението на респондентите, че повечето хора биха ги измамили. Разочарованието от хода на демократичния процес у нас е съпътствано и от ниско доверие в социалните институции. И обратно – намаляването на доверието в социалните институции неизбежно води до намаляване на удовлетвореността от демократичното развитие на страната. Очерталите се тенденции застрашават нормалното функциониране на обществото ни като цяло. Образно казано, социалната тъкан на нашето общество е разкъсана и "проядена" – тъй като хората се отнасят с недоверие помежду си и към социалните институции, те се оказват в жизнена ситуация, която всекидневно произвежда напрежение и несигурност. Цитирана литература: Giddens, A. 1990. The Consequences of Modernity. Stanford: Stanford University Press. |
|
