Използването на СРС и правото на личен живот в България

Полицията и прокуратурата разполагат с тежки оръжия, за да се борят с организираната престъпност и корупцията. Те могат да изискват информация за движение по банкови сметки на хората, да влизат в домовете им, да ги задържат и да ги подслушват. Всяко от тези действия на полицията съставлява нарушение на основно човешко право. Цивилизованите общества обаче се съгласяват, че повечето човешки права могат да бъдат временно и частично ограничавани от полицията и правосъдието, за да се гарантира сигурността на гражданите и да се защитят други обществено-значими ценности.

Българската полиция и прокуратура обаче злоупотребяват с правомощията, които са им дадени. Те подслушват българските граждани, но след това не използват информацията, за да представят доказателства в съда и да вкарват бандити в затвора. На практика борбата с организираната престъпност и корупцията служат като извинение за концентриране на все по-голяма власт в ръцете на правоохранителните органи и за ограничаване на все повече основни права на гражданите.

Михаил Екимджиев

Ретроспекция

В края на юли 2000 г., по времето на "късния" Иван Костов, в дома на Главния прокурор Никола Филчев са открити подслушвателни устройства. Въпреки политическия скандал и последвалия обществен дебат, не е установено по категоричен начин нито кой и кога е монтирал подслушвателните устройства, нито за какви цели е използвана събраната чрез тях информация.

По този повод, на 25 януари 2001г., в средствата за масова информация са разпространени резултатите от проверка на Върховната касационна прокуратура (ВКП) за използването на СРС в периода 1 януари 1999г. – 1 януари 2001г.

Изнесените данни са стряскащи. За две години са дадени над 10 000 разрешения за използване на СРС. От тях само в 269 случая, т.е. в 2,67% от общия брой, събраната чрез СРС информация е използвана като доказателство. Само в 100 от горните 269 случая, в съда са внесени дела, съдържащи доказателствени средства, базирани на информация, събрана чрез СРС.

В доклада на Върховната касационна прокуратура, са констатирани многобройни и драстични нарушения на процедурите по разрешаване и използване на СРС.

Резултатите от проверката са обобщени по следния начин:

"В службите на МВР се концентрира огромно количество информация, която съдържа данни, несъотносими към непосредствената дейност в борбата срещу престъпността. Тъй като унищожаването на материалните носители, съдържащи тази информация не се извършва, са създадени своеобразни централни регистри, които освен исканията и разрешенията, съхраняват и събраната информация. Фактически това ги превръща от опретивно-технически в информационни служби. По този начин се създава предпоставка за недобросъвестно използване на информация от служители, имащи достъп до нея.

Безкритично, формално и незаинтересовано е отношението на съдиите при даването на разрешения за използване на СРС."

През декември 2002 г., при управлението на НДСВ, неправомерната употреба на СРС отново е на фокуса на общественото внимание. Повод са оперативни разработки с екзотични имена - "Гном", "Моряк" и "Двойник", към които се оказват съпричастни министърът на правосъдието Антон Станков и други публични фигури. След медийното огласяване на иначе секретните данни от подслушването, е сформирана специална парламентарна подкомисия. Според нейните заключения, "МВР незаконно е "контролирало" лидери на опозицията, журналисти, бивш президент, контитуционен съдия, председател на съд и политически лидери на СДС"1. Според председателя на подкомисията Йордан Бакалов "... в България се правят около 12 подслушвания на минута или между 600 и 700 подслушвания на час."2

Решението на Съда в Страсбург

Закономерно, с Решение от 28 юни 2007 г. (в сила от 30 април 2008 г.) Европейският съд по правата на човека осъди държавата за сбърканата регламентация на СРС и за системната злоупотреба със събраната чрез тях информация. Съдът в Страсбург възприе напълно тезата ни, че Законът за СРС не дава надеждна защита срещу произвол при следенето, записването, филмирането и контрола върху кореспонденцията, осъществяван от МВР. Той остро критикува ситуацията, при която целият цикъл от разрешаване и прилагане на СРС, както и унищожаването на събраната информация, е затворен във вътрешното ведомство, без независим външен контрол. Според Съда законът и свързаните с него практики не дават гаранции срещу манипулиране на събраните чрез СРС данни, както и срещу използването им в частен интерес. Поради това всеки в България е потенциална жертва на неправомерна намеса на властите в правото му на личен живот, неприкосновеност на дома и кореспонденцията. В съответствие с ангажиментите на държавата към Съвета на Европа очакванията бяха Законът за СРС да бъде променен съобразно правозащитния стандарт, наложен от Страсбург. В нормалните държави това би станало предмет на обществено обсъждане и законодателен приоритет. В нашата страна "на чудесата", това логично не се случи.

Първо, бившият вътрешен министър Румен Петков, в познат стил мъжкарски заяви, че ще обжалва решението на Европейския съд, защото МВР не е участвало в делото. За съжаление тази "шегичка" бе оценена от малцина.

После вездесъщите полицейски експерти отиграха заучената оперативна комбинация – "Онези лаици в Страсбург нищо не разбират, а разни правозащитници петнят доброто име на България". Междувременно от "къщичката" на МВР периодично "изтичаха" записи, които по закон трябваше отдавна да са унищожени. Случаен СРС-компромат удари миналото лято дори ръководителя на лекарските протести в "Пирогов".

Вместо да ни защитят от "дългоушковците" в МВР, избраниците ни в парламента въоръжиха и новосъздадената Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС) с право безпрепятствено да "контролира" личния ни живот и да наднича в дома ни. Нещо повече, в края на януари 2008 г., беше приета Наредба № 40 на МВР, която задължава интернет-доставчиците и мобилните оператори да съхраняват всички данни за контактите на клиентите си. Член 5 от Наредбата дава на МВР "пасивен технически достъп" чрез компютърен терминал до всички данни, съхранявани от интернет-провайдърите и от операторите на мобилни телефони. Така, в реално време, телефонната и електронната ни кореспонденция може да се следи от спецовете в МВР. Шпиономанията на полицейските босове се имитира и от низшите чинове по места. В последно време редови полицаи, търсещи адвокатска помощ за развод, предлагат "като доказателство" записи на жените им. Разширяването на възможностите за използване на СРС, липсата на контрол върху събраната чрез тях информация, както и практическата безнаказаност на злоупотребите с нея, очаквано провокираха преди няколко месеца най-големия политически скандал от последните години. В него се оказа замесено почти цялото ръководство на МВР, а министърът и главният секретар се разделиха с постовете си.

В основата на правозащитния проблем са дефекти в Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС), който предоставя цялата власт по съхранението и унищожаването на събраната чрез СРС информация на министъра на вътрешните работи. Без независим контрол, тази власт само по изключение служи за процесуални нужди или за защита на националната сигурност. Традиционно тя се използва на "ротационен принцип" от управляващите, които, чрез МВР, контролират политически опоненти, магистрати, журналисти и представители на бизнеса. Това обяснява перманентната липса на политическа воля за промени в закона. От друга страна, през 1998 г., Конституционният съд отхвърли искане на главния прокурор за обявяване противоконституционност на текстове от ЗСРС, които в най-голяма степен застрашават правото на личен живот, неприкосновеността на жилището и тайната на кореспонденцията. След Решението на КС, възможна остана само защитата пред съда в Страсбург.

В жалбата до Европейския съд ("Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България") ние не твърдим, че сме контролирани чрез СРС. Тезата е, че всеки българин, според ЗСРС, може да бъде следен от властите, без да получи информация за това, дори когато наблюдението е приключило безрезултатно. Липсата на информация прави практически невъзможно обезщетяването на хората за намесата на държавата в правото им на личен живот. Когато това право може да бъде нарушено, без неговият титуляр да знае, респективно без да може да го защити, то девалвира до семпъл етикет. Излагайки брилянтни мотиви, Европейският съд възприема нашата теза. Той прави прецизна юридическа "дисекция" на ЗСРС, съпоставяйки го с подобни закони, действащи в Германия и във Великобритания. Съдът отбелязва, че поради присъщия на всяка система за секретно наблюдение риск от злоупотреба, мерките в тази насока трябва да са основани на особено прецизен закон. Ясният и подробен регламент е от особено значение поради постоянното усъвършенстване на техническите методи за следене и контрол. Поради това, СРС следва да се използват само при конкретни данни, че се планира или е извършено тежко престъпление и само ако установяването на фактите с други методи е малко вероятно. Европейският съд единодушно заключава, че в България има, меко казано, свръхупотреба на СРС, произтичаща от липса на надеждни гаранции за правата на хората в ЗСРС. Този извод е базиран и на сравнение с данните за оперативен контрол върху гражданите на Великобритания в периода 1969-1979 г., в разгара на терористичната компания на ИРА. Оказва се, че в петдесетмилионна (тогава) Великобритания, при 26 428 000 (двадесет и шест милиона, четиристотин двадесет и осем хиляди) телефонни линии, са издавани 400 (четиристотин) заповеди за телефонно подслушване и по-малко от 100 (сто) заповеди за проверка на кореспонденцията годишно. Според съда, разликите между данните за използване на СРС в България и Великобритания, говорят красноречиво, въпреки развитието на средствата за комуникации през последните години.

Критиката на българския ЗСРС започва с чл.18, който дава възможност на министъра на вътрешните работи, в изключителни случаи, да разпорежда използване на СРС, без разрешение на съдебен орган. Според Съда в Страсбург, ситуация, при която органи и служби от една и съща институция (МВР), инициират, разрешават и контролират използването на СРС, е неприемлива и не дава правна защита срещу полицейски произвол.

Проблемът се задълбочава в чл.34 от ЗСРС, който декларативно възлага цялостния контрол върху използването на СРС и на събраната с тях информация на министъра на вътрешните работи. Европейският съд иронично отбелязва, че законът дори не указва начина, по който този контрол следва да бъде упражняван. Отделно стои въпросът, че министърът, като орган на изпълнителната власт и политическа фигура, не може да бъде независим гарант, че събраната информация ще бъде използвана само за борба с престъпността и в защита на националната сигурност.

Съдът обръща особено внимание и на факта, че българските граждани нямат процедурна възможност да получат информация дали срещу тях са използвани СРС. Така правото им на личен живот, на неприкосновеност на дома и на кореспонденцията, гарантирано от чл.8 на ЕКЗПЧОС, става практически незащитимо.

На базата на тези констатации и с идентични аргументи, всеки български гражданин би могъл да осъди държавата в Страсбург, легитимирайки се като потенциална жертва на лошия ЗСРС.

Изходът

Поради задължителния характер на решението на Европейския съд, държавата би трябвало незабавно и радикално да промени закона, въвеждайки следните минимални правозащитни стандарти:

Докато това не се случи, компроматният сериал с незаконното следене и подслушване ще продължава в латиноамериканска версия. Само участниците в нескопосаното риалити ще си разменят местата в зависимост от това кой е "властелинът на пръстена" в МВР.

Вместо да ни пазят от "лошите", специалните разузнавателни средства ще се използват като тояга за разчистване на сметки с политически и бизнес-конкуренти. Неволно, без да знаем, но за наша сметка, ще бъдем "включвани" и "изключвани" на "контролно дишане" от полицейския Big Brother докато поредния вътрешен министър изрежда "Куйович, Муйович, Уйович и всеки, който завършва на този сакрална сричка"3.


1 В. „Капитал” 21 декември 2002 – 10 януари 2003 г.
2 В. „Труд” 20 декември 2002 г., стр.1
3 Пасажът е цитат от изказване на министърът на вътрешните работи румен Петков на брифинг в Пловдив от 19 март 2008 г.